Original subtitles

О Т Р О В А

Кафето!

Заповядайте. Довиждане.

Благодаря.

Ела тук, Лил.

Здравей. Идит се обажда.

Няма да дойда днес. Не се чувствам много добре.

Съжалявам. Не е нищо сериозно, лека настинка.

Ще се видим в понеделник.

Иди?

А, ти си вече тук?

Тръгваш ли си? - Не.

Тъкмо пристигнах. - Ясно.

Да, аз...

Още караш колело.

Да.

А ти?

Не, не карам.

Естествено, че не караш.

Забрави цветята.

Цветята.

Вярно.

Не знаех дали ще дойдеш.

Канех се да ти звънна,

за да ти кажа, че ще дойда, но не съм много по обажданията.

Знам.

Ходи ли вече на гроба му?

Да.

Изглежда прекрасно.

Старая се.

Да.

Притеснявах се, че ще прилича на строителна площадка.

Не.

Не, за щастие.

Тук ли трябва да чакаме?

Мисля, че да.

Изобщо не си се променила.

Не се вглеждай отблизо.

Изглежда точно такова, каквото беше и преди десет години.

Дървото го няма.

Което беше до гроба му. - Да.

Имаше някаква болест.

Ясно.

Мислех, че е от токсините.

Не, няма нищо общо.

Ясно.

Колко гроба ще трябва да преместят?

Не знам.

Скоро ще разберем.

Искаш ли нещо? - Какво?

Кафе? Чай? Вода?

Не, благодаря.

Добре.

Доста ми е трудно.

Да чуем какво ще кажат.

Не...

Имам предвид - да стоя тук и да чакам заедно с теб.

Не съм те виждала от години. Не знам как си.

И ти не си ме виждал от години. Не знаеш как съм.

Не знам какво да кажа.

Освен това ще се напишкам.

Тогава не е зле да вървиш.

Да пишкаш, имам предвид.

Да.

Кафето не е зле.

Знаеш ли какво ми се струва странно?

Това, че нещата се случват, когато вече нямат значение за теб.

Когато вече нямаш нужда от това.

За мен ли говориш?

Значи...

... за теб няма значение дали съм тук, или не?

Не казвам това.

Така прозвуча.

Нямам това предвид.

Казах го в положителен смисъл.

В смисъл, че...

... откриваш, че можеш да живееш без нещо,

че вече не си зависим.

Това е положително, нали?

Да, но радваш ли се, че съм тук, или не?

Да, много се радвам, че си тук. - Добре.

Че сме тук заедно. Приклещени.

Така да се каже.

Приклещена ли се чувстваш?

Да.

Подобно на...

Какво се чу?

Олеле... - Какво стана?

То добре ли е?

Ела тук.

Добре ли е? - Не знам.

31 декември 2012 г.

Много време мина оттогава, нали?

На 31 декември 2012 г.

В 19,10 ч.

В 19,10 ч. ли?

Вратата се затвори.

Погледнах часовника. Показваше 19,10 ч.

Запомнила съм го.

И какво прави онази вечер?

Или не помниш?

Помня.

Естествено, че помня.

Стигнах до къщата на мама на плажа

малко преди полунощ.

Спрях на бензиностанция

и щях да ти звънна, но си казах:

"Проклет глупак".

Кой си тръгва на такъв ден,

а после се обажда в полунощ?

Затова не се обадих.

Не.

Знаеш ли какво съм забелязал?

Колко често вършим неща, които всъщност не искаме да правим.

За онази вечер ли говориш?

Не...

Всъщност да, вероятно.

Не е нужно да се извиняваш. - Не се извинявам.

По-скоро получавам прозрение

дълго време след събитието.

Накрая се озоваваме

на същото място.

Вършим неща, които не искаме,

и не вършим неща, които искаме.

Да.

Смешно е, нали?

Да. - Разсмива те.

От твоята уста звучи смешно. - Разсмива те.

Много е смешно.

Наистина е смешно. Не е ли така?

Да не си станал докачлив? - Не.

Нали няма да се засегнеш?

Какво правиш?

Излизам на въздух.

Но те може да дойдат всеки момент.

Ще се обадиш ли?

Не.

Не е ли важно?

Не ти ли се струва странно...

... да се видим отново тук след толкова години?

На мен ми се струва странно.

Странен обрат на съдбата. Не мислиш ли?

Не съм се замислял за това.

Виждаш ме за първи път от десет години

тук, на това място,

а не си се замислял за това?

Не мога да повярвам.

Има ли нещо, за което си се замислял?

В какъв смисъл?

За нещата в писмото например?

Да видим какво ще кажат, какви са вариантите.

Каква е цената. - Цената?

Да, цената.

Говорим за Джейкъб,

а ти говориш за пари?!

Извинявай. Не го казах в този смисъл.

Знаеш, че не го казах в този смисъл.

Нелепо е да си го помислиш.

Иди?

Иди?

Умирам от глад.

Ето.

Преди беше пристрастена към това десертче.

Опитвам се да намаля сладкото.

Знаеш ли, че се пристрастих към приспивателните?

Лекарят каза, че няма да ми навредят.

Че било нормално за жена в това положение.

След всичко, което съм преживяла. Съвсем нормално.

Звучи успокояващо, нали?

Че пристрастяването няма да излезе извън контрол.

Де този късмет!

Знаеш ли кое е най-лошото при зависимостите?

Че много трудно се отказваш от тях.

Че много лесно ги развиваш.

Случва се неусетно.

Започваш с половинка, после вземаш още една.

После цяло хапче.

Но не всяка вечер.

Само когато е наложително, разбира се.

Само че наистина става наложително.

Много неща стават все по-наложителни.

Неща в малки шишенца.

Или в удобни блистери.

И преди да се усетиш, вече пиеш по едно всяка вечер.

Дълго време се надявах да успея да загърбя всичко.

Да започна отначало.

Глупости, разбира се.

Никога не е същото, каквото и да пробваш.

Нова къща, нови приятели, нова работа.

Това ли искаш?

А ти не го ли искаш?

Да заличиш всичко и да започнеш начисто?

Да, но откъде ще започнеш?

Откъде ли? - Тоест...

... от кой момент ще започнеш?

Кой момент ще изтриеш, а след това как ще знаеш,

че това, което предстои, ще е по-хубаво?

Това е идиотски въпрос.

Извинявай.

Той ми липсва.

Липсва ми колкото преди. Това откачено ли е?

А на теб? Липсва ли ти?

Мисля за него всеки ден,

ако това имаш предвид.

А липсва ли ти?

Не знам какво трябва да ми липсва.

Значи не ти липсва?

Примирил съм се.

Че вече го няма ли?

Не, че ми липсва всеки ден.

Че мисля за него всеки ден.

Пристрастяваш се към страданието.

Трябва да има клиники

с принудителен прием.

Звучи малко откачено, нали?

Звучи коравосърдечно.

Дистанцирано.

Сякаш не те засяга.

Звучи като мнение на хората,

което не се отнася за тях.

Като маловажно мнение.

Идеята, че контролираш собствения си живот.

Че контролираш и собственото си страдание.

Да, обаче е вярно.

Не мислиш ли,

че до известна степен...

Не, не мисля, че е вярно.

Мислиш ли, че има значение

какво правиш и какво не правиш?

Че си възнаграден или наказан?

"На какво трябва да ме научи това?"

Повръща ми се от този въпрос.

"На какво трябва да ме научи това?" На нищо.

Че животът е скапан. Понякога.

За някои хора е адски гаден.

По напълно необясними причини.

Кажи ми защо не се обади повече от десет години.

Или предпочиташ да обясниш защо изобщо си тръгна?

Знаеш защо си тръгнах.

Малко разяснение няма да е излишно.

Добре. Ако обясня

или ако се извиня, това ще промени ли нещата?

Понякога е приятно да разбереш, че си бил прав отначало.

Добре, съжалявам.

Извинявай.

Ето. Това помага ли ти?

Явно сериозно си го обмислял, нали?

Да.

Знам.

Скоро.

Да, ще ти звънна пак.

Добре. Чао.

Студено, а?

Да.

Извинявай за преди малко...

Няма нищо.

Май ще завали.

Ужасно.

Да.

Преди харесваше дъжда.

Някой появи ли се, докато ме нямаше? - Не.

Знаеш ли какво?

Какво правиш?

Ще им звънна.

Защо?

Защо не?

Можем да изчакаме още малко.

Вече мина цял час.

Не знаех, че бързаш.

Не в това е въпросът.

Свързахте се с гробището във Вианден.

За съжаление, не можем да приемем обаждането ви.

Може да се свържете с нас от понеделник до петък...

Странно е.

Не мислиш ли?

Според мен е странно.

Че земята около гробовете

не е разкопана.

И че няма табела, информираща хората

какво се случва. Струва ми се странно.

Той лежи сред тези гнусотии в продължение на десет години.

Представяш ли си? - Недей.

Не го възприемай така.

Да, права си.

На практика не лежи там.

Какво?

Не лежи там в действителност.

Ако е така, кой лежи там в такъв случай?

Знаеш какво имам предвид.

Изобщо не си се променил.

За толкова години.

Опитвам се да го погледна от друг ъгъл.

Глупости! - Добре.

Опитваш се да не го поглеждаш, както винаги.

Започва се. - Да.

Да го подминеш както обикновено.

Какво искаш да направя?

Да отвърна на удара ли?

Не, тогава ще се наложи да променя представата си за теб.

Случи ли се нещо?

Докато ме нямаше.

Много неща се случиха, докато те нямаше.

Не, говоря за сега, за преди малко.

О, за това ли говориш?

За преди малко? - Да.

Не, нищо не се е случило.

Като се замисля, може би не се радвам особено, че си тук.

Хубаво. Тогава ще си тръгна.

Да, бива те в това.

Какво искаш от мен?

Искаш ли да остана?

Ако искаш, просто го кажи.

Искаш ли да остана?

Добре.

Страхливец. - А, не.

Нямаш право.

Съжалявам.

Извинявай. - Няма да търпя това.

Извиних се.

Нямаш право.

Не искам това. - Извинявай.

Извинявай много. - Стига.

Спри. - Извинявай.

Извинявай. - Какво искаш?

Какво... - Какво искам ли?

Какво искаш?

Какво искам ли?

Спри!

Боже! Колко си кльощав!

Стига. Сериозно ли?

Много си отслабнал. Не се ли храниш?

Кажи. - Стига.

Мъж, който живее сам и е неспособен да се грижи за себе си.

Трябва да хапваш повече, не да прекаляваш с пиенето.

Никой ли не ти го казва?

Казват ми го. - Сигурно майка ти.

Не, съпругата ми.

Да, съпругата ми.

Отдавна ли я познаваш?

От около две години.

И през цялото това време майка ти не ми каза нищо.

Вероятно не е искала да те нарани.

Мило.

Деликатно.

Мразя щастието.

Щастливите хора.

Изглеждат толкова...

... щастливи.

Какво виждаш, когато ме погледнеш?

Смееш се. Забавно е. По-добре ли се чувстваш?

Моля те, няма да правим задълбочен психологически анализ.

Само попитах какво виждаш, когато ме погледнеш.

Какво искаш да виждам?

Какво виждаш?

Виждам само недостатъци.

Виждам какво липсва, а би трябвало да е там.

Виждам история. Минало. Провалено минало.

Основно това. Провалено минало, провалена история.

Това ли виждаш?

Да, но е вярно, нали?

Ние сме една провалена история.

Съжалявам, не го виждам по друг начин.

Знаеш ли, че пиша книга?

Книга ли?

Пишеш книга?

Да. - Каква книга?

Обикновена книга.

Журналистическа или...

Не. - Значи проза.

Ами...

Отчасти.

Не знаех, че имаш подобни амбиции.

Да ти кажа ли за какво се разказва?

Разказва се за един мъж.

Прилича на мен,

но само отчасти.

Разказва се за един мъж и за едно момче.

Не ме интересува.

Една сутрин мъжът се събужда и установява,

че не е...

Казах, че не ме интересува!

Искам да разкажа историята си така, както я виждам.

Откъде ти хрумна да пишеш книга

за нещо толкова лично?

В света е пълно с такива.

Значи ще е световна литература, така ли?

Разбирам цинизма ти.

Не се отнасям цинично. Смятам, че е жалко.

Не е ли жалко да развяваш скръбта си?

Искам да й осигуря полагащото й се място.

"Полагащото й се място" ли?

Защо трябва да осигуряваме на всичко в живота

полагащо се място?

За да можеш да затвориш книгата и да я оставиш на рафта.

Животът ми не е книга, която можеш да оставиш на рафт.

След смъртта ми може би.

Тогава може би.

Значи предпочиташ да тънеш в скръб.

Да, може би.

Вместо да я продам на някого,

който ще плати 15 евро за нея, ако извадиш късмет.

Звънецът е от неговото колело, нали?

Да ти разкажа ли нещо за книгата?

Хубав анекдот за откачената ти бивша жена?

Знам няколко. С пикантни подробности.

Книгата ще се продава като топъл хляб.

Не очаквах да се зарадваш.

Хубаво.

Да.

Но в известен смисъл

пиша книгата и за теб.

Или по-скоро за нас.

Добре, кажи ми.

Какво означава това "нас"?

Какво представляваме ние двамата заедно в твоите очи?

Представляваме

мъж и жена, които са изгубили дете.

Или по-скоро - които първо са изгубили дете,

а после са се изгубили взаимно.

Или които са изгубили дете,

после са изгубили себе си, а накрая са се изгубили взаимно.

Да, това е много...

... ясно и стегнато обобщение на нас двамата.

Ако изпитваш само скръб, когато мислиш за човек,

когато мислиш за някого, когото си обичал невъобразимо много,

ако не се появи нищо,

което да заеме мястото на тази скръб,

не вършиш ли нещо изключително грешно?

Преливам от мъка. Имам право на това.

Изгубих дете. Ние изгубихме дете.

Човек има право да скърби.

А ако имаше друго дете?

Дали щеше да се наложи да търпи

скърбящи родители до края на живота си

само защото те смятат, че имат право да скърбят?

Нямам друго дете.

Ако имаше?

Да.

Помниш ли, че някой ни посъветва да си родим друго?

"Родете си друго."

Сякаш ни казва да си вземем нова котка.

Може би трябваше да го направим.

Олеква ли ти, ако не продължиш напред? Не.

Олеква ли ти, ако продължиш напред?

Струва си да опиташ.

Ти си баща.

Ти си баща на друго дете, нали?

Какво значение има?

Баща ли си на друго дете?

Какво значение има?

Момче ли е или момиче? - Нямам друго дете.

Все още не.

Вал чака дете.

Вал ли? - Да.

Така се казва. Валъри. Вал. - Казва се Валъри?

Да. - И Валъри е бременна?

Да.

От теб ли? - Да.

Колко е годишна?

Какво значение има?

Млада е, разбира се.

Млада, оптимистично настроена,

щастлива.

Сигурно майка ти е луда по нея.

Боже! Колко си язвителна!

Да. Защо ли?

Мислиш, че само ти изпитваш болка.

Само ти изпитваш болка и скръб.

Всичко винаги е било твоята история, твоята драма,

твоето страдание, твоята загуба.

Сякаш аз нямам нищо общо.

Нищичко. - Ти не видя как го прегазват.

Не беше там, когато се случи.

Не, не видях.

Не бях там, когато се е случило.

Бях в офиса и пишех разни глупости

бог знае за какво.

Не, не видях как се случва.

Но го усетих!

Още го усещам!

Усещам го ето тук!

Когато заживях в Холандия,

започнах да тичам често.

За да облекча болката, ужасната болка, която усещаш

в стомаха си, в гърдите си.

Тичах с километри.

Нямах представа къде отивам.

Просто местех единия крак пред другия...

Но за щастие,

в края на пътуването

една млада жена те е чакала.

Разтворила е обятията си

и те е отвела в красивата си къща.

И да,

тогава си разбрал, че си стигнал у дома.

След години тичане

си се озовал там, където ти е мястото.

У дома с Валъри.

И докато се усетиш,

красивата ти щастлива женичка

е забременяла.

Тогава внезапно си си казал: "Момент,

преди имах син някъде много отдавна,

който беше трагично прегазен от шофьор,

профучал по улицата с 80 километра в час.

Да, беше тъжно,

но за щастие, животът продължава".

И в сивия ти мозък

се е оформила гениална идея:

"Сетих се, ще напиша книга за това.

Да!

Книга за мен и за сина ми, и за това колко тежко беше",

макар че е трябвало да бръкнеш дълбоко в паметта си,

защото бегло си спомняш

как се беше случило всичко.

Но може би аз, твоята жалка бивша съпруга,

мога да ти припомня подробностите,

защото що се касае до мен,

това не е приключило.

Всеки миг...

Всяка подробност...

Всичко.

Всичко!

Всичко е запечатано в главата ми,

до най-малката подробност.

Не.

Недей.

Извинявай.

Ядосана си, задето си тръгнах.

Разбирам го. - Да.

Ти ме изостави. Това е факт.

Да, тръгнах си в навечерието на Нова година в 19,10 ч.

с два куфара.

Това е факт.

Да.

Да си припомним всички факти. Става ли?

Помниш ли с какво бях облечена?

Какво беше времето?

С червен суитшърт.

Помниш подробности.

Почти бих казала, че имаш паметта на истински писател.

Искаш ли да се извиня отново?

А ти искаш ли? - Извинявай.

Много благородно. Съжаляваш.

А ти съжаляваш ли?

За какво да съжалявам?

Ти не направи нищо.

Точно така.

Точно така. Не направи нищо.

Какво намекваш?

Аз си тръгнах навръх Нова година

в 19,10 ч. с два куфара в ръка, а ти...

... не тръгна след мен, не се опита да ме спреш.

Браво! Не направи нищо.

Не мога да повярвам как извърташ нещата.

Дори сега. - А аз не мога да повярвам,

че се давиш в самосъжаление.

Нямаш представа за какво говориш.

Нямам вест от теб

цели десет години,

а после това.

Какво? - После...

... това.

Надявах се нещата да са се променили.

Надявах се ти да си се променила.

А ти?

Аз се промених,

и то много.

Аз също.

В някои отношения.

Примирих се с това, което ми се случи.

Извинявай, което ни се случи.

Не казвам, че го приемам или че го разбирам,

но се примирих с факта, че това е животът ми.

Върша разни неща.

Имам приятели.

Имам работа.

Ходя на кино.

Водя учениците си в музея.

Всичко е съвсем нормално.

Водя нормален живот.

Аз...

Ставам сутрин.

Закусвам.

Чета вестник.

Мога да обсъждам това, което се случва по света.

Ангажирана съм.

Правя всичко по силите си.

Ангажирана съм.

И искаш да я караш така

до края на живота си ли?

Не те разбирам.

Защо трябва да ме разбираш?

Защото имаме общо минало,

обща история, която не може да бъде забравена,

колкото и да се мъчим,

и искам да тегля черта под нея.

Искам заедно да теглим черта.

Да теглим черта ли?

Да.

Много те бива в метафорите.

Говоря сериозно.

"Да теглим черта"...

Личи си, че си писател в днешно време.

Откачено е.

Мислех, че да си писател, е нещо,

което носиш в себе си цял живот, нещо, което не можеш да избегнеш.

Не знаех, че можеш да откриеш, че си писател,

на 50 и няколко години.

Обаче е хубаво да знам, че всичко е възможно.

Че дори аз...

... мога да се превърна в нещо, да открия своето призвание.

Какво правиш?

Тръгвам си.

Измисли нещо друго за разнообразие.

Когато идвах насам,

докато шофирах, си мислех за...

... теб.

Сетих се как се запознахме преди 20 години.

И си спомних,

че се появяваше малка трапчинка на бузата ти,

когато се усмихнеш.

И исках да ти кажа,

че си го спомних.

Исках да ти кажа, че много ми хареса споменът

за усмивката ти.

Да, ето я.

Не можах да запаля и...

Колата би запалила, но аз не намерих сили.

Ако ме разбираш...

Срещнах гробаря и му показах писмото.

Той каза,

че наистина ще преместят няколко гроба,

но от старите - от началото на 20-и век.

Каза още,

че били публикували съобщение в местния вестник.

Бил изкарал няколко безсънни нощи заради това.

Мразиш ме, нали?

Не.

Щом не ме мразиш, какво тогава?

Искаш да кажа, че те обичам,

че продължавам да те обичам, за да може да отговориш:

"Аз не знам".

Такава ли съм?

Да.

Не искам да бъда такава.

Супер.

Ходи ли ти се другаде?

Сигурна ли си?

Мога да те закарам.

Искаш ли да се прибереш?

Не, не искам.

Какво ти се прави?

Искам да остана тук.

Добре.

Кажи, че всичко ще се оправи накрая.

Всичко ще се оправи накрая.

Да.

На смъртния ми одър вероятно.

Смешно ли е? - Да, много.

Да.

Понякога имам чувството...

... че главата ми е пълна с всевъзможни неща,

които не мога...

Не можеш да забравиш, нали?

Които не трябва да забравям.

Знам.

Благодаря.

Помня как пристигнах в болницата

и как влязох през стъклените плъзгащи се врати.

Приличаше на супермаркет.

Имаше ресторант във фоайето

с маси и столове.

Казахме си, че ще седим там заедно с Джейкъб

след седмица

и ще ядем сладолед.

Помниш ли?

Да.

Той е с мен на всяка крачка.

Той е навсякъде.

Да.

Понякога виждам мъж с момче на задната седалка на колелото,

как играят футбол в парка или плуват в морето,

и си мисля:

"Аз ли съм този мъж? Той ли е това момче?".

Сещаш се.

Така ли ще остане завинаги?

Какъв е смисълът да продължаваме?

Дъждът спря.

Искаш ли да се разходим?

Да. - Хайде.

Добре.

Помниш ли, че те попитах

дали мислиш, че такива неща се случват с някаква причина?

Ти ме погледна, сякаш съм побъркан.

Отвърна: "Не се случват с причина.

Няма никакъв смисъл в тях.

Тези неща са случайни,

стават случайно".

Това беше твоят поглед върху случилото се

и той непрестанно ме теглеше надолу,

докато не започнах да се задушавам.

Извинявай. Аз съм си такава.

Не го вярвам.

Понякога срещам хора, които са преживели много по-лоши неща

и са се научили да живеят с тях.

Казват, че са щастливи.

И аз виждам, че са щастливи.

Тогава се питам: "Къде греша?

Какво не ми е наред?".

Разбираш ли?

Да.

Защо си тръгна? Защо онази вечер?

Просто не можех да го направя.

Не можех...

"Честита Нова година!"

Да отброявам секундите до полунощ,

да вдигна чаша, да те погледна, да те целуна.

Не можех да го направя.

Помня как вратата се затвори с леко щракване.

Просто ей така.

Сякаш отиваш на работа или излизаш да пазаруваш

и ще се върнеш след малко.

После двигателят на колата запали.

Отброих 30 секунди, докато колата потегли.

Тридесет секунди, през които да размислиш.

Продължих да броя.

15 секунди, докато звукът от колата заглъхна.

Погледнах часовника. Показваше седем и десет.

Беше прав. Аз не направих нищо.

Оставих те да си тръгнеш

с два куфара в ръцете в навечерието на Нова година.

Беше ми много трудно да се отдалеча онази вечер.

Адски трудно.

На всеки ъгъл си казвах: "Върни се".

На всеки светофар - "Върни се".

Но не можах. Просто не можах.

Седях до прозореца цяла вечер

на загасени лампи.

И си мислех за последните мигове с Джейкъб

в болницата.

Ти седеше от едната страна на леглото му, аз - от другата.

Някой каза: "Ще изключим апарата".

"С колко време разполагаме?"

"С няколко минути, с четвърт час."

Помислих си: "Сега не е моментът да плача".

И го гушнах силно.

За първи път от седмици го прегръщах силно,

без от тялото му да стърчат тръбички,

без да чувам

засмукването на респиратора,

бипипкането на монитора на сърдечния ритъм.

Да.

Само той и аз.

Усещах как гърдите му се повдигат и снижават,

усещах пръстите му в своите.

Топла кръв, пулсираща кръв.

Само аз и той.

Светът застина.

Беше някак си завършен момент.

Аз и той.

Девет минути.

Накрая се оказа, че е продължило девет минути.

Откъде ти хрумна идеята за писмото?

Във вестника имаше съобщение,

че разчистват стари гробове, което беше предизвикало смут.

А земята?

Старият завод за светилен газ. - Ясно.

Двете неща бяха на една и съща страница.

Ясно.

Знам, че ме мислиш за луда.

Да, така е.

Потърси ли помощ?

Знам, че не искаше, но направи ли го?

Срещах се с всякакви.

Психолози, терапевти.

Всички повтаряха едно и също: "Да, трудно е.

Да, никога няма да бъде същото".

Да.

Искам отново да бъда щастлива. Толкова много ли искам?

Не, не мисля.

Искам някой да ме спаси.

Не става така.

Лесно ти е да го кажеш. Ти си бил спасен.

Имаш нова съпруга, скоро ще имаш и ново дете.

Да ти кажа ли какво ме спаси?

Да.

Искаш ли?

Да. - Наистина ли?

Но ми обещай, че няма да се смееш.

Обещай ми. - Няма да се смея.

Обещай ми. - Обещавам.

Добре.

Започнах да пея.

Нали обеща...

Каза, че няма...

Добре де, смешно е. Знам.

Не ми казвай, че си влязъл в църковен хор.

Хор е.

Наистина е хор.

Наистина.

Много ми харесва идеята да пееш в хор.

Много мило.

Репетираме в едно училище.

И един ден... Това е истина.

Един ден отидох по-рано.

Стоях там

и чаках другите.

И чух един мъж да пее.

Имаше прекрасен глас.

Направо...

От онези гласове, които те разтърсват,

които вибрират през тялото ти...

Сякаш самият аз пеех.

И внезапно си помислих:

"Ами ако е това?

Ако нищо по-хубаво и по-красиво

не заеме неговото място?

Ако е това?".

И просто...

Звучи ми ужасно.

Не...

Но би било утеха в известен смисъл.

Да не искаш нищо друго.

Да не очакваш нищо друго.

Това е. - Това...

Това е нелепо.

Да бъдеш щастлив, защото не ти е останало нищо?

Нямаш никакви очаквания?

Но би ти донесло спокойствие.

В известен смисъл.

Но не и надежда.

Ти какво искаш? Надежда или спокойствие?

И двете.

Чул си онзи мъж да пее. - Да.

И си си помислил:

"Ако всичко си остане такова, каквото е сега?".

Да. - И после?

После усетих...

... вътрешен мир.

Да.

Не го вярвам.

Няма значение дали го вярваш, или не.

Случи се.

Мразя ги.

Разните истории, които се случват на някои хора.

Истории, които не са логични,

които не можеш да уредиш да се случат на теб.

Идеята, че първо трябва да видиш светлината...

Само че никой не ти казва как да го направиш.

Често ли пееш?

Веднъж седмично.

А ти?

Не.

Навремето му пееше.

Сещаш ли се? - Да, когато беше бебе.

Да.

Както и в болницата.

Пяла съм в болницата?

Да.

Пя.

Не помниш ли?

В деня, в който той издъхна.

Аз прегръщах теб, ти прегръщаше него.

Устните ти бяха долепени до челото му.

Виждах как се движат. Ти му пееше.

Да.

Не чувах какво пееш, но...

Не помниш ли?

Сигурен ли си, че съм пяла? - Да.

Да.

Добре ли си?

Да, но искам да се махна оттук.

Сега ли?

Да, сега.

На мига ли?

На мига.

Заради онова, което казах ли? - Не.

Не.

Заради всичко, което се случи днес.

Искам да се махна от това място. Искам да се прибера.

Да те закарам ли? - Не.

Искам да се прибера сама.

Добре.

Не искам да те оставям в това състояние.

Много съжалявам, Лукас.

Повярвай ми.

Искрено съжалявам.

Не искам да те оставям в това състояние.

Спокойно.

Мога ли да направя нещо за теб?

Не, няма какво. - Няма ли? Нищичко ли?

Можеш да ме прегърнеш.

О Т Р О В А

Превод ТЕОДОРА ЦОНЕВА