All language subtitles for За духовния шопинг или пътя към теб самия... с Иво Величков.m4a

Здравейте,

приятели,

в подкаста аз избрах.

Днес имам възможността да ви срещна с един човек,

за който съм мечтала да разговарям.

Защото по скалата на моите скромни разбирания,

за търсене,

и намиране Иво Величков е просто в тройката на представата ми за онези хора,

които наистина имат какво да кажат на всички вас,

българи,

тук на територията на нашата прекрасна страна и по света,

които следвате нашия подкаст.

С удоволствие мога да ви споделя,

че сме тук в неговия дом,

в една прекрасна атмосфера с енергия на храм, но онзи храм,

който е свързан с усещането за човекът,

живеещ тук и сега,

в онази плътност на реалността,

за която днес ще говорим,

тъй като все повече не знаем и дали сме в миналото,

или пък бързаме за бъдещето,

но хора като него,

слава на Бога,

ги има и могат да отговорят на едни такива въпроси,

с огромна сложност,

а отговорите им,

вероятно,

са много прости.

Но трябва да знаеш.

Трябва да можеш.

Много от вас знаете,

че той е психотерапевт,

че е автор,

че е философ,

но за мен лично,

като човек,

който много обича да гледа интервюта с него,

е от онези светли хора,

които не само че нямат претенции,

но предават цялото си знание,

без да имат претенции и без да очакват от никого нищо.

Точно това е нещото,

пред което аз се прекланям и още веднъж искам да кажа добър ден в

дома на Иво Виличков с една огромна благодарност за тази среща,

която,

надявам се,

че нашите зрители и приятели ще оценят достойно.

Аз ви благодаря и добре дошли.

Наистина се радвам,

че днес си говорим.

Да започнем с една тема,

която мен много ме вълнува,

за да влезем в дълбокото,

защото ти наистина си много дълбок и ще ти задам въпроси,

свързани с неща,

които не съм се осмелявала да говоря с почти никой.

Като има риск да ядосам някой,

но нашият канал е истински и ние си разговаряме за всичко.

Нямам претенции,

че съм журналист,

или че съм водещ.

Аз съм просто един човек,

който идва при друг човек да пие вода от неговия извор.

Какво мислиш за духовността,

която е някак много модерна в България,

и какво е твоето послание към хората, за да се ориентират в тази мътна

вода от маркетингови предизвикателства,

граничещи с приказки от хиляда и една нощ?

Думата духовност,

за мен,

започна да се изхабява преди много-много години.

Да кажем,

през 90-те години имаше един вакуум,

който беше запълнен с езотерични и духовни теми,

който много бързо се запълни от най-добрите търговци.

Заедно с много ценни и хубави неща,

търговският нюх проработи и там.

И в момента самата думичка за мен е като дъвка,

която минава от уста на уста и губи вкуса си,

непрекъснато става отвратителна, твърда и неприятна,

тъй като се е преекспонирана,

като всяко преекспонирана.

Така се случва.

Смятам,

че в момента ние имаме достатъчно много достъп до информация на всякакви теми,

на психологически,

на езотерични,

на духовни,

на религиозни,

на всякакви теми.

Ние имаме информация.

Но смятам,

че това,

дефицит от информация нямаме,

дефицит от компетентност нямаме.

Дали ще бъде класическа или езотерична компетентност,

всеки може да я придобие.

Обучение,

курсове,

събития,

ретрити,

всичко има.

И трябва да ги има. Въпросът е,

че човек трябва да отсява,

нали,

здравата храна от болната,

нали,

и в тази сфера.

Смятам,

че това,

на което имаме дефицит,

е култура.

Смятам,

че все по-малко трябва да говорим за духовност и трябва да говорим за култура,

защото духовността,

за мен,

е нещо просто.

Духовността се изразява единствено и само в отношенията между хората.

Отношенията между хората,

към животните,

към природата,

към себе си в отношенията,

се изразява духовността.

Всичко друго.

Знанието не се свързва с духовността.

Има много знаещи и умни хора,

които всъщност са много далечни от това понятие и не са им добри

отношенията с останалите.

Уменията,

знанията,

още по-малко пък имиджа,

има нещо общо,

с духовността.

Духовността се изразява само в отношенията между хората.

Но ако ти нямаш култура,

ти няма как да имаш и добри отношения,

и правилни отношения.

За да имаш култура,

трябва да имаш,

според мен,

развито класическо образование.

В момента хората получават,

това е по схемата на Цицерон.

Цицерон е казал,

че в древен Рим само свободните граждани са получавали образование.

Робите са били тренирани.

Това,

което получава масата хора в момента с различни курсове,

обучения,

образование и всякакви други неща,

е повече тренировка,

от колкото образование.

Тоест

да изпълняват определена задача,

по добър начин обслужващ някоя система.

Образованието означава да можеш да разшириш погледа,

културата си,

виждането си,

за да намериш посока,

в която може да бъдеш най-полезен,

да се развиваш най-много,

да намериш талантите си.

Така че аз лично имам съжаление,

че толкова се износи думата духовно,

защото за мен тя е износена.

Какъв е пътя да се върнем към истинското образование на хората,

за да са свободни?

Защото само свободният човек може да мисли,

да избира,

да променя,

да твори и какъв е пътя след като навсякъде ни заливат?

Не само в сферата на духовността,

чиято плоскост

в момента

коментираме,

но във всяко едно отношение.

Ни просто се загубихме в този информационен поток и все по-трудно

чуваме себе си или у нези елементарни неща,

които са ни нужни.

Според мен,

за да открие човек правилните неща или правилните пътища,

трябва да се научи да разпознава,

кои не са правилни.

Така че първо трябва да си дадем сметка,

че има проблем и трябва да видим, къде точно е той.

Проблема е в спадането на общото ниво на интелигентно съзнание и култура в съвремието.

И когато човек,

си даде сметка,

че не може някоя институция,

образователна или някоя друга,

да го подготви по правилния начин на живот или за мисията му,

или за това как да се реализира,

Тогава ще си даде сметка,

че единствено и само нашата задача е да се развиваме,

да се образоваме,

да търсим баланс във всички теми и във всички търсения,

които имаме,

и да бъдем по-критични в нашето съвремие.

Защото океанът от информация,

който ни залива,

той е толкова голям,

че в един момент всяка защита срещу него някак автоматично пада.

Хората се научиха да консумират информация,

а не да пресяват информация.

И затова,

в момента в който си дадем сметка,

че това,

което ни стоварва,

огромната част се плява,

тогава може би ще се събуди стимула,

да се образоваме правилно.

И тогава сме дължни да намерим и да създадем собствени критерии за

собствени източници на информация,

образование и всичко друго.

А съвремието ни дава и тази опция.

Тоест

в момента най-добрите лектори във всяка една област,

най-светлите умове са на един клик разстояние.

Ако трябваше преди години да ходиш и да тичаш и да търсиш книги,

Мога да покажа една тетрадка тук,

която е от 80-те години,

в която има преписани 2-3 книги от 80-те години на Сунд за

изкуството на войната.

Е още една,

която всъщност съм взел на заем от приятел,

и понеже трябва да му я върна,

трябва да препиша книгата ръкописно.

Така че преди време трябваше да си отдаден,

за да можеш да се добиеш с информация.

Тя беше трудна,

беше недостиг.

А сега в момента всеки има достъп.

Това е плюсът на съвремието ни,

но ние трябва да имаме нуждата,

желанието,

осъзнаването,

че в нашите ръце е как да се образоваме.

Защото в противни случаи ставаме жертви на културни внушения,

които са стоварени върху нас,

и все повече се стоварват,

защото в момента ние сме пълни със суеверие,

а не с вяра.

Суеверието е вяра в сует-празна вяра и ние сме заредени с толкова много културни внушения,

кое е правилно,

кое е духовно,

кое е здравословно,

кое не е и така нататък.

Нали си говорихме за храната всъщност?

Тя,

физическата храна и духовната храна могат да се направят доста аналогии.

Например,

едно от нещата,

които аз лично не възпремам,

но аз нямам претенции,

че знам и че разбирам,

е това непрекъснато внушаване,

че трябва да сме позитивни,

че трябва да сме над нещата,

че трябва да прощаваме,

че трябва да приемаме всичко,

че всичко е окей,

че всичко е прекрасно,

че всъщност земята се качва ввибрацията и ние сега ще се качим,

ще бъдем нещо повече от останалите,

защото на нас са ни отворени чакрите или каквото искаш. Версията е много дълга,

аз много се забавлявам с това.

Да ме,

извинят приятелите,

но това го казвам,

защото твърде много вървя и това вървене,

когато вървиш бавно,

имаш време да мислиш,

имаш време,

когато паднеш,

да се отупаш, защото всеки прави грешки в този път към себе си,

за да намери стойностите.

И аз наистина идвам при теб,

като извор.

Кажи какво трябва да се случи, за да стане реално,

защото сега просто е супер модерно,

просто да ходиш,

от ретрийт на ретрийт,

да плащаш някакви суми,

да ти обещават,

да ти дават всякакви дипломи,

грамоти за взети нива,

всякакви неща,

които ти отварят небесни порти. И всъщност има хора,

които са на два петъка служба,

имат повече грамоти,

отколкото ти имаш корени на стената си.

Не съм против хората,

никой да не ме разбира погрешно.

Просто това е опасно.

За мен е нормално предупреждение,

тоест

човек трябва да внимава повече,

да бъде критичен.

Ти спомена за аналогиите между физическата и духовната храна.

Смятам,

че и в двата случая всеядното поведение е отвратително.

Има хора,

които се грижат,

поне си мислят,

че се грижат да се хранят здравословно или нещо от сорта,

да имат режим и всякакви такива неща.

Дали е правилно,

е друг въпрос,

но се опитват,

имат внимание,

имат критичност към физическото си хранене.

И имат точно същата безкритичност към всички духовни послания в кавички,

които гълтат,

като не видели,

тъпчат се с тях,

докато им призлее и вече това започва да деформира и тяхното

емоционално и психическо функциониране.

Тази критичност,

това внимание към това всеядство на информация,

за мен е изключително важно.

Защото човек трябва да може да различава фактите от внушенията.

Внушенията са твърдения,

които не почиват на факти.

Много от информацията,

огромна част от нея,

която стига до нас,

всъщност е внушение.

Внушение,

в смисъл такъв,

внушението е твърдение,

което не почива на факти на първо място.

Добре но ти,

като човек,

който десетилетия работи с толкова много хора,

прочел си над един вагон,

цяла композиция от книги,

и си толкова смирен пред нещата.

Какво би казал на хората,

които живеят в това внушение?

Как могат да се отскубнат?

Ние днес не живеем във времена,

в които материалното те затиска на макс и ти се хващаш и си казваш,

чакай,

ще тръгна по друг път и тогава те пускат на единни кори от добри маркетолози,

които ти обещават всякакви неща.

Аз дори познавам хора,

които са се повредили от тези неща,

разбиха си семействата,

повлияха негативно на съдбата на децата си дори,

със своите избори,

уж да са духовни и целят този фанатизъм.

Примерно,

ако някой е вегитарианец,

факт е,

че той е месояден,

нали ние сме,

ама не сте.

Това са избори.

Егото,

облачно духовното,

е по-голямо от другото.

Нали?

Винаги.

Не знам колко е смирен,

всеки от нас или си мисли,

че е смирен,

всъщност не сме.

Според мен е осъзнаването,

че всъщност сме грешни.

И въобще,

почувстваме ли се,

че сме достатъчно извисени,

духовно?

Ние не сме.

Това е критерия,

че не сме.

Моето определение винаги за себе си,

за мен си, е било винаги такова,

че духовните качества и добродетели са видими само за другите,

не за този,

който ги притежава.

Всеки,

който каже:

"аз съм на духовен път",

или "аз съм учител",

или "аз съм в някоя духовна общност",

въобще даже не знам как да ги формулирам нещата.

Но това е достатъчен критерий,

че не си.

Просто защото в нашето съзнание,

всяко нещо,

което е наред,

не му обръщаме внимание.

Да кажем сега, че

паркирахте долу колата.

Няма да се сетите за нея,

докато не отидете пак да я вземете,

защото тя е нормално паркирана.

Ако бяхте паркирали напреко на шосето,

само за нея щяхте да мислите.

Няма да има друга тема.

Така че всеки,

който е фиксиран върху темата за духовността,

има проблем точно с това.

В момента,

в който съзнанието се фиксира само върху проблемите.

Това е неговата функция.

Това е антивирусна програма.

И неговата функция е да намира проблеми или задачи,

които да реши.

Къде ще паркирам,

какво да облека,

как да се нахраня днес,

при кой учител да отида.

Всякакви такива неща.

Къде е запалено осветлението,

Примерно.

Това прави съзнанието.

И всяко нещо,

което сметне,

че е вредно,

не му обръща внимание.

Тогава това е вредно,

то няма нужда от внимание.

И не се фокусира върху него.

В момента,

в който ние имаме фиксация върху духовни практики,

тогава вече това е симптом за дефицит в тази област.

Всъщност какво има да доказват толкова много гуровци,

толкова много вождове, като има

толкова малко индианци в ситуацията в България.

Какъв е този дефицит?

Хората масово са нещастни,

масово не живеят мечтите си.

Хората, които ходят в такава посока.

Смятам,

че щастливите хора у нас,

и навсякъде по света всъщност не се сещат за тези теми.

Те гледат ежедневието си,

семейството си,

работата си,

хобитата си,

занаятите и,

каквото ще да бъде.

Но не се сещат за тези неща.

Спомняте ли си вашите баби и дядовци,

колко от тях са ходили на ретрити,

и са правили практики,

и са дишали,

и са се свързвали с висшето.

Наскоро родови терапевт Аида Марковска,

която е от Пловдив каза Абе,

кой ти каза,

че нашите баби не са медитирали? Ти,

докато са плели,

докато са прали,

докато са плели на кука,

и други неща.

Те са медитирали,

докато са копали,

какво значи?

Нали ние сме нещо повече от нашите предци?

Без влизането в ролята на това,

че правиш нещо специално.

В момента,

в който отидеш и правиш практика,

и си във някоя,

си школа,

и в някое,

течение,

и някой гуру,

ти вече си в една роля,

която те прави специален.

Няма нищо специално от това да бродираш,

да переш или да си копаеш градината,

така че няма защо,

нали,

да го приемаш за нещо,

кой,

знае какво.

Така че,

за мен,

това е правилното поведение,

това е правилното ежедневие.

Така го виждам. Все повече хора са тези,

които са избягали от,

според мен,

това правилно запълнено ежедневие,

което неизбежно дава дефицити.

И в момента,

в който дава дефицити,

тогава хората ще търсят как да го решат.

Някой го решават с пороци,

дали ще бъде с око,

дали с нещо друго,

каквото ще да е,

но много хора го решават с потребителство,

още наречена шопинг терапия.

Ти вече си купуваш неща.

Точно в тоя ред на мисли,

извинявай,

че те прекъсвам,

но всъщност,

мъжете им вземат парите през казината.

Те не случайно ги рекламират толкова много.

Това не са много мъже?

Не ги броя като мъже толкова,

Да,

искам да кажа,

че на жените ги вземат през разни разкрасителни процедури

или духовни практики всъщност,

като че ли всичко стана въпрос на това как да ти вземат парите.

Децата през интернет с всякакви модели,

нали?

Абсурдно е,

че винаги в този свят някой иска да вземе пари.

За мен винаги е било така.

Виновен е този,

който

ги дава.

Защото и за това трябва да бъдеш...

да даваш труда си,

времето си,

парите си,

и отношенията си.

Помислете малко.

Защо всички тези дефицити,

хората основно се опитват да я компенсират чрез шопинг терапии.

Само,

че не си дават сметка,

че посещаването на всякакви духовни курсове,

са като шопинг терапията,

просто в друга форма.

Добре,

този дефицит,

ако кажем,

че,

нашето видео,

ще провокира един,

двама,

петима,

дори десет човека,

което ще е велико,

ако се случи,

да осъзнаят,

че това е шопинг.

Нали,

само да кажа,

че не съм против духа или духовното в свещения смисъл на думите,

но,

когато човек диша,

не мисля,

че диша,

той просто вдишва.

Той,

когато прави нещо,

той го прави,

защото е нормално да го правиш.

Ти трябва да сготвиш манжата.

Пак е практика в онзи смисъл на думата недуховния, а в реалния,

което малко се е скрило,

като думата духовност.

Но как ние можем,

според теб,

осъзнавайки какви дефицити имаме,

да се върнем към нормалните неща,

към нормалния живот,

към нормалното несъществуване на хора,

които са част от едно цяло,

колкото и да е несъвършено то.

И тези за мен трябва да опростяваме нещата.

Моето мислене е такова.

Ако човек има пълноценно,

здраво,

и щастливо ежедневие,

той има пълноценен, здрав

и щастлив живот.

И според мен ежедневието,

така да кажа,

ежедневните ангажименти са пътя към здравето и физическо,

и психическо,

и така нататък.

Човек трябва да се грижи за психиката си и,

за физическото си тяло.

Човек трябва да се грижи за отношенията си в къщи и с най-близките си хора.

Човек трябва да се грижи това,

което прави,

да му харесва,

защото минава времето на живота в това да търсим някаква стабилност и

спокойствие в този живот.

Чисто битово.

В момента,

в който тези неща ги има,

ние имаме всички упорни точки,

за да можем да се справим с всички предизвикателства.

Човек е щастлив от малките неща,

не е щастлив от големите.

Просто защото света,

историята на човечеството е показала,

че има един експеримент на Хосе Делгадо,

той е американски психолог,

който прави експеримент преди много години с мишки,

забива ги там,

пуска им ток в мозъка чрез игли и активира различни

огнища, като на възбуда,

и уцелили една от мишките,

точно в зоната,

в която получава сексуална възбуда.

Мишката е направил той експеримент,

оставил е иглата в мозъка.

Мозъкът е безчувствена материя.

И в клетката е поставил педалче и всеки път,

когато натисне педалчето,

протича ток,

мишката получава удоволствие.

Тя го натиска,

докато не умира.

И оттам идва това психологическо прозрение,

че няма праг на удоволствие.

Тоест,

постижението и щастието не е постоянен мащаб,

а идва в количество на малки неща,

отколкото в големи,

защото просто всяко нещо,

което постигнеш,

всеки връх на преживяване, на успех,

на популярност,

на пари,

или на власт,

той винаги е недостатъчен,

защото няма връх на удоволствие.

Няма край на удоволствие.

Няма граница на удоволствие.

Така,

че ако човек не се е научил да се чувства добре в ежедневието си,

а той може да се чувства добре

Един нормален човек,

който не е социопат,

може да се чувства добре, само когато и другите около него се чувстват добре.

Иначе е социопат.

Така,

че ако ние това не го научим,

всичко друго е излишно.

Нашият народ го знае това.

Той казва,

който не е доволен на малко,

не е доволен и на много.

Всеки,

който търси,

според мен,

решението и щастието,

в количеството, а не в качеството,

бърка.

И живота го показва.

Живота го показва.

Това не е мое мнение.

Аз не съм толкова умен,

че да ги казвам или да ги знам като формула,

тези неща.

Просто се опитвам да мисля.

Според мен,

мисленето е разпознаване на модели в миналото.

Тоест,

човек не може да няма памет и да мисли.

А ние трябва да имаме памет за това,

кой е работил преди нас.

Как са се чувствали добре хората преди нас.

Кои са били принципите,

които са създавали здрави поколения.

Кои са били принципите,

които са възпитавали децата,

за да станат нормални,

възрастни.

Така че трябва ни малко памет,

защото в момента,

ако има някоя бомба,

която се е стоварила върху нас,

такава информационна и пропагандна,

тя се нарича новото нормално.

Което за мен е оксиморон.

Или е ново,

или е нормално.

Няма как да бъде и двете.

Светът винаги се развива,

човечеството винаги се е развивало,

но човекът си е останал същия в същината си.

Наскоро издадохме една книга на Теофраст,

която се нарича Характери.

Теофраст е древногръцки писател и

философ.

Това е всъщност прабабата на психологията.

Това е една книга с характери,

защото е писана преди 2300 години и в тази книга той е избрал 30 характера.

На срамежливия,

досадния,

простака,

хармония.

Всички са по една страничка,

даже някои са по половин страничка.

Няколко изречения за всеки.

Всеки трябва да я прочете,

защото да си даде сметка как човекът се е променил точно никък,

ама никък като същност.

Променила се и техническата култура,

но същността на човека като търсене,

като поведение,

като стремеж,

е абсолютно една и съща,

тази книга,

все едно е писана вчера.

Значи човек мога да си поиграе да я пренапише със съвременни термини и

ако замени скъсания хитон с новата блуза и така

Тя ще е като писана вчера.

Аплодисменти приятели,

на подкаста аз избрах.

Едно пространство за светли хора,

които споделят не само на думи,

но и на практика,

чрез делата си,

Ако ви харесва това,

което правим,

споделете го,

абонирайте се.

Ако желаете да ни подкрепите,

може да го направите чрез Revolute и PayPal.

Но най-важното е,

че сме заедно,

защото в това именно е целият смисъл.

Благодарим ви.

Аплодисменти приятели.

Виждам книгите ти и забелязвам Йовков,

бележите Българи,

въобще,

виждам книги,

които много малко хора четът,

Омир, Илиада,

за съжаление много малко хора вече не им обръщат внимание и само стоят на етажерките,

на библиотеките.

Много ми се иска точно ти да кажеш,

защо трябва да познаваме нашите автори,

защо трябва да четем не само българска класика,

защото когато не четеш директно духовна литература или психология.

Не можеш да четеш.

Ако четеш само духовна литература,

значи не можеш да четеш.

Когато започнах да уча психология,

първата лекция беше по история на психологията и първият част беше

при професор Георги Йолов, той беше от старото поколение.

Така започна учението ми по психология.

Той каза,

ако искате да се занимавате с психология и да работите в психотерапия,

трябва да помните,

че психологията е по-добре описана в художествената литература,

отколкото в специализираната.

И понеже това ме резонира,

аз го чух и веднага ме резонира.

И повече не слушах нищо друго от цялото учене,

но нещата са така, че в момента сме залети от книги как да...,

за 7 дни как да...,

как да стана...,

как да забогатея,

как да стане успешен.

И това е една погрешна концепция,

че има такива рецепти,

които като ги прочетеш,

ще станеш по-умен.

Ако тези книги работиха,

трябваше всеки,

който ги е прочел,

да е супер успешен в това.

Те се продават успешно в милиони,

може би милиарди екземпляра.

Но няма милиони читатели,

които да са научили това нещо.

Смятам,

че е много важно човек да се научи да чете.

Ако човек чете само информация,

само формули,

само такива неща,

той не може да чете.

Защото четенето е процес,

в който ти трябва да бъдеш автор.

Да кажем,

ако ти си на кино,

ти си потребител,

консуматор на визията на режисьора,

на актьора,

на композитора,

на сценариста,

на оператора,

на всичко друго.

И можеш да се наслаждаваш пълнота, можеш да го приживяваш пълнота,

можеш да влезеш във филма.

Това е хубаво,

но това е тяхната визия.

Същото е и с музиката,

с изобразителното изкуство.

Но четенето е процес,

в който ти си автор,

ти не просто употребяваш, ти твориш.

Тъй като на един бял лист с черни знаци,

които не значат нищо,

трябва да видиш зелена поляна,

планини,

кон,

кола,

човек,

трябва да видиш как изглежда,

да чуеш звука на гласа му,

тоест

ти активно започваш да създаваш картината вътре.

Ако един и същи текст го прочетат двама човека и трябва да направят филм по него,

това ще бъдат два различни филма с различни герои,

музика,

и визия.

И затова смятам,

че трябва да се върнем четенето като умение.

Смятам,

че хората трябва да се научат да влизат в това състояние,

да влизат в този процес.

Тогава те няма просто да употребяват,

да консумират информация,

а ще започнат да обмислят тази информация,

да я създават и да я творят.

Ние имаме прекрасни български писатели. Прекрасни.

Трябва да ги опознаем.

Но не може да спираме до тях.

Всяка класика трябва да се чете.

Хората,

които не са чели много книги,

имат едно погрешно мислене,

че класиката е трудна за четене.

И да,

смятам,

че тя е класика само,

защото е лесно и приятно да се чете.

И винаги всеки иска да я чете.

Трябва да се чете класика.

Защото който не е чел класиците,

той се възхищава на тия,

дето ги цитират.

В най-добрия случай.

Или можеш да го излъжеш,

че някой нещо е написал.

Като си говорим за тази информация,

която се излива в интернет,

постоянно толкова лъжи чета,

че не е истина. Например,

някъде бях срещнал хилядото болести и хилядото лекарства според Лао Дзъ.

Дрън-дрън.

Лао Дзъ има една единствена книга.

Тя се казва Даудезин,

и е 81 астрофи.

Тя е с малки стихове.

И там няма нищо написано за това нещо.

И в момента просто всичко започва да се произвежда.

Ей така,

защото е лесно,

без да има смисъл.

Тоест,

ние сме във времето,

в което може да има форма,

прекрасна форма,

която да излъже толкова,

че вътре има съдържание.

Ей така.

Още един интересен въпрос имам към тебе.

Защо има толкова много психолози в България?

Някак си толкова ли е болно обществото или толкова имат нужда хората от това?

За мен е,

защото,

бягайки далеч от естествения начин на живот и отношения,

хората стават все по-нещастни.

За нещастието обаче е лична отговорност.

Ако човек е нещастен,

той е дължен да направи нещо,

да промени,

да поеме отговорност,

да поеме рискове,

за да може да направи нещо.

Ако обаче ти диагностицираш нещастието си,

тогава това не е твоя работа.

То е специализиран проблем.

Плащаш си и срещаш някой друг.

Тогава ти нямаш вътрешен конфликт,

че ти не вършиш нещо.

Защото ти не си квалифициран да го свършиш,

тъй като това е специализиран проблем.

Не житейски,

не е ежедневен.

Това е вторична полза от проблеми,

от симптоми.

И съответно,

когато може да се предложи това избягване на конфликт през

диагностициране на нещастието,

хората,

които могат да си го позволят като услуга,

си го позволяват.

И съответно,

почват дълго време да ходят на терапия.

И тогава те нямат конфликт,

защото казват,

аз правя нещо по въпроса.

Ходят на терапия,

но тенденцията е да не спрат да ходят на терапия.

Защото ако спрат,

трябва да направят това,

което всъщност е тяхна отговорност.

Говоря в масови случаи.

А как ние всъщност трябва да намерим пътя към своето щастие,

а не да очакваме някой друг?

Питам те като специалист,

питам те като човек с огромен опит. Как всъщност се случва така,

че просто хората се събуждат един ден след дълго време на потискане

на собствените си проблеми и самоосъззнава,

че черната дупка вътре в тях като емоция или като празнота или като

каквото да го кажем там всеки си има различна представа толкова огромна,

че

Животът при услови,

че имаш да кажем почти всичко или всичко и си толква нещастен,

няма смисъл.

Основното правило във философията е,

че всяко обобщение е погрешно.

Тогава когато кажем, че психолозите са такива, тези хора са такива

всяко обобщение е погрешно винаги Също,

погрешното обобщение е като да се будиш и да казваш,

моят живот е нещастен или моят живот е щастлив.

Това са обобщения,

които не са верни.

Смятам,

че това,

като да кажем,

хубавите класически филми,

които всички познаваме,

те са класически,

защото не защото помниш целия филм,

а защото помниш една сцена от филм,

която е класика и всеки я повтаря.

Тази реплика или онази реплика от нашите български филми,

от световните филми и така нататък.

Смятам,

че животът е абсолютно същото.

Тоест,

ние имаме моменти,

които са незабравими,

които са щастливи,

които са вдъхновяващи,

а иначе през живота ни ще има всичко.

И лоши,

и хубави моменти.

Щастливият живот е,

когато имаш такива моменти,

когато си ги помниш,

когато така те са ти ценност и колкото може повече такива да имаш,

но те са моменти.

Смятам,

че не знам какъв е пътя към щастието.

За мен критерия за щастието е,

когато човек,

няма нужда от нищо друго.

Това е щастието.

От колкото по-малко неща има нужда човек,

толкова по-щастлив е.

Сократ казва,

че щастието е там,

където няма излишък,

където няма недостиг.

Тоест трябва да знаем кое не е в повече,

и кое не е по-малко.

А къде и във кое ти Иво Величков се чувстваш щастлив?

В къщата и извън къщата,

най-вече не къде,

а с кого,

а когато сме на мястото,

което е хубаво,

още по-добре.

Имаше един вечен въпрос,

кое е по-важно,

дестинацията,

крайната цел,

или пътуването.

Аз мисля,

че е компанията.

Така че важно е с кого минаваме през този живот.

Винаги е било важно с кого си повече,

отколкото къде си.

Да ти питам за страхът.

Окей.

Това всъщност е изворът на много противоречия,

много проблеми и много криви в живота ни.

Във всички.

Да.

Ти като терапевт как се бориш с това нещо,

като човек и спрямо хората,

които идват да ти се доверяват.

Тук е мястото да ме питаш,

това е кабинетът,

само за това си говорим.

Защото всеки си има своите страхове и те подсъзнателно си го водят.

Страхът никога няма да изчезне,

просто защото той е наш спътник.

Въпросът е какво отношение имаш към него,

а пообеждаването на страхът е единствено.

Готовността да се изправиш срещу страхът,

парадоксално,

го елиминира.

За мен така са нещата.

Всеки,

който каже: аз съм изгубил страхът си,

никога не ме е страх.

От нещо,

не е наясно със себе си,

може би,

или му се иска да е в някоя роля.

Всеки от нас живее с страх,

той е част от нас.

По същия начин,

както живеем със знанието,

че сме смъртни.

Но това не е нашата фиксация.

Тази идея не е нещо,

което ни спира.

Да живеем.

Да живеем.

Така стане да беше казал,

че великото нещо в човека е,

че може да изравни ужаса да си човек с чудото да си човек.

Смятам,

че ние имаме тази способност да живеем по този паралелен начин.

Да знаем,

че сме смъртни и да живеем все едно,

не сме безсмъртни.

Да знаем,

че страхът винаги е около нас и въпреки това той да има нулево

значение за нашите решения и поведение и в начина,

по който се чувстваме.

Ние се учим на тези неща още като деца.

Между 3 и 5 годинки се научаваме на това нещо.

Между 3 и 5 годинки се развива абстрактното мислене на детето и

тогава то започва

по-ясно и абстрактно да се развива.

Започва да има тези абстрактни въпроси.

Какво има след края на небето?

Има ли Бог?

Няма ли?

Тогава разбира и за смъртта.

Преди 3 години никое дете няма такива абстрактни понятия.

И когато разбере,

че всичко свършва,

че всичко е крайно,

и то,

и мама,

и баба,

и дядо,

и татко,

и всичките ще изчезнат.

Това е огромен стрес и травма за детето,

но то с неговото гъвкаво и подвижно съзнание,

още на другия ден го забравя и започва да играе така,

все едно,

че никога това не е идвало в главата му.

И това е умението да живеем паралелно,

да изравняваме ужаса с чудото да си човек.

И ние това умение можем да го приложим навсякъде.

И в страха,

и във всяко друго нещо.

Така че страхът не е страшен.

Ако беше казал да ни е страх,

пак няма да се плашим.

Спомняш ли си,

Дон Хуан,

когато кара Карлос Кастанеда,

да вижда тотева в човека?

За какъв живот не е свързан всеки човек?

Правиш ли го понякога?

Не.

Аз смятам,

че всички тези теми,

които са свързани с вътрешния свят на човека,

с психологията и всичко друго,

те стигат,

те са дълбоки,

те са важни,

но ако човек започне да ги ритуализира и митологизира и мистифицира,

има опасност да изпадне в огромни самозаблуди.

Аз познавам хипнозата като техника и затова смятам,

че най-голямата полза от познаването на тази тема,

хипнозата,

внушението и всичко друго,

е днес да хипнотизираме и дехипнотизираме.

Да дехипнотизираме всички внушения,

които идват и отстрани,

а също така и от самовнушения,

които много често създаваме.

Ние трябва да си дадем сметка,

че много често ние имаме вътрешен свят,

съответно имаме вътрешна динамика,

съответно имаме вътрешен глас.

И много често,

обаче,

ние бъркаме този вътрешен глас на интуицията и самовнушениета.

И ние трябва да внимаваме какво е от тези неща,

които си мислим.

Същност е усещане,

реално,

интуитивно,

защото интуицията е нещо много важно.

И какво е самовнушение,

породено или от страх,

или от наши амбиции и желания.

Сега ще задам един много неделикатен въпрос,

който абсолютно има връзка с това,

което казваш ти.

Много хора имат отворени канали,

в които им говорят всякакви същества,

архангели,

Дева Мария,

който се сетиш.

Какво мислиш,

че е това?

Нека от тях ги лекуваме.

Има хора и моменти,

преживявания,

феномени.

Аз съм бил свидетел на такива неща.

Аз знам,

че има нещо,

което е повече от материята.

Бил съм свидетел.

Повече от които,

са извън това линейно време и пространство,

което познаваме.

Но в целия ми живот това се брои на пръстите на едната ми ръка.

Такива,

така да съм бил свидетел на подобни неща,

които твърдо са извън научното познание,

но съществуват феноменални неща.

И те всички са се проявили,

когато те искат,

не когато ние искаме да ги контролираме.

Смятам,

че е феноменално,

да го кажем,

да не го казвам,

чудеса,

но феноменални преживявания,

умения на конверт не се постигат и не се правят.

Защото сега е

То не е сега.

Това,

може би,

наистина от 90-те години след това.

Това контактьорство и това,

да ти звъни Дева Мария,

да ти каже нещо за някой или просто на Рахангел Михаил,

или там цялото войнство от Ангели,

Рахангели,

Серафими и така нататък си е,

нали,

масова практика и хората много залитат по това нещо.

Дори променят живота си,

правят някои неща,

защото някой под това влияние или въздействие им е казал,

че така трябва да бъде,

или че мъжите,

са някакви,

а жените казват, че мъжете са някакви

Няма нищо общо,

но понеже тя казва,

че са някакви

е окей.

Това е една тема,

за която хората не обичат да говорят.

Някой много обича.

Да,

добре,

може аз да не обичам,

но съм се нагледала на такива странни ситуации от хора,

обстоятелства,

и ми е много интересно гледната точка на един терапевт в това отношение.

Аз нещата не ги гледам като терапевт.

Ако аз не съм в терапевтичен процес,

с някой,

аз не съм свикнал да гледам нещата като терапевт.

Смятам,

че даже като съм в терапевтичен процес,

някой не ги гледа,

терапевти нещата.

Понеже смятам,

че психотерапията е да върнеш човека в нормалното ежедневие в терапевтичното.

Както и да е,

това е отклонение.

Ние сме склонни да създаваме вярвания.

за нас има само това,

в което вярваме.

Трябва да внимаваме в какво вярваме.

А защо искаме тези вярвания?

Защо ви е топва ниво?

За да може да потушим вътрешните си конфликти.

Какво става след края на жизнения конфликт?

Как да взема решение дали да бъда или да не бъда с този човек,

е конфликт.

Дали да започна тази работа или не,

е конфликт.

И за това отиваш на врачка да ти каже...

И за това отиваш някъде,

за да може,

някога да поемеш отговорност.

Всички тези неща са културни.

Ангели и Серафим има в нашата верба.

В нашата духовна култура.

Други няма.

Други да няма.

Други да има.

Демони,

има разни други неща.

Най-различни култури има в този свят.

На традиционни методи,

които са останали във времето,

например антропологично,

етнографски, тоест

на всякакви такива практики,

като баяне,

като леене на куршум,

както всичко друго.

Просто,

защото те са останали във времето като традиции и защото не са

толкова модерно орнаментирани.

Защото в момента има всякакви орнаменти.

Той е архангел,

тя е архангел.

После не знам си по в момента много от общността има в България,

които правят един мишмаш от християнство,

от прераждане.

От енергия,

от дановизъм,

от не знам си какво.

Какво се досетиш от изкуството.

Каквото дойде,

той е мишмаш.

Един бъркоч,

който всичко се говори.

Докато ето тук една хубава книга на Ивета Тодорова-Пиргова.

Тя е издател на БАН.

Тя е описала няколко хиляди такива обреда,

ритуални,

на магии,

на баяни,

на най-различни такива практики в България.

И когато ги разгледаш и виж как поне в тази практика,

когато се предава едно умение на друг,

от баба на дъщеря или обикновено нещо друго,

там на внучка.

Или там нещо друго,

посвещения,

като се правят.

Си запазват чисто и неискривено това,

което са казали.

Думичките,

ритуала и всяко друго нещо,

което за мен дава някакъв смисъл.

Много повече,

отколкото да добавяш постоянно бъркочите,

които изливат от всякъде.

Най-малкото,

защото хората,

които са се занимавали с такива традиционни лечителски практики,

самите те са имали въздействие върху хората.

С присъствието си,

с мнението си,

с гласа си,

и с всичко друго.

На второ място,

според мен,

е точно ритуала.

Но присъствието на този,

който го прави,

е било решаващо.

Докато присъствието на тези,

които продават бъркочи в момента,

аз не знам...

Просто имат точно такива образи,

които се движат тук, в страната, които

аз не знам как още някой не може да види порочността в лицата им

И аз не го разбирам.

Аз не го разбирам това.

Но, ние отговаряме за делата си,

както се казва.

Или порочността,

или тази налудничевост,

която има.

Не ми пречат,

защото знам,

че винаги го е имало това нещо.

Но винаги съм се чудил как може това да не е очевидно за всеки?

Как може да не е очевидно какви глупости се говорят?

Другият проблем,

който много ми се иска да поставя на масата на нашия разговор,

е това с изкуствения интелект.

Да те питам,

ти работиш ли с него?

Как виждаш ситуацията от гледна точка на цялото знание,

което имаш,

и практическите умения,

които реално реализираш с делата си.

Когато хората започват да се отдалечават заради присъствието на този

изкуствен интелект в живота им?

Истината е,

че хората се отдалечават още преди изкуствения интелект,

от началото на виртуалния свят.

Смятам,

че… Първо,

моето вярване е,

че човек няма право да се страхува от нещо,

което е неизбежно.

Като смъртта,

Да, нали?

Да.

Но изкуственият интелект е неизбежено

да не влезе все повече и повече.

И според мен,

засега все още е инструмент.

И докато все още е инструмент,

трябва да се опознава,

за да знаеш къде и как да го използваш и кога да не го използваш.

Аз работя от две години с него,

откакто е излязал.

Така... масово,

нали,

стана популярен.

От сравнително скоро, но има хора,

които от много по-рано го познават.

Но от две години аз работя активно с него и вече много добре знам къде може да бъде полезен,

къде е халюцинирал,

къде лъже,

къде греши.

Знам коя задача може да ми свърши на 90% и коя на 10% или коя не може да свърши изобщо.

Но виждам и как се развива,

виждам и как минава през своите кризи и фази.

В един момент поумнява,

после,

да кажем,

започва,

сле известно време,

според мен,

това е моето наблюдение,

да халицинира,

като се самозарежда с неправилна информация в дадени теми.

След това виждам как се оправя.

И никой от тук нататък не може да каже дали това ще стане инструмент,

който ще бъде все по-съвършенстван.

тоест,

дали ще се превърне в свръхинтелект, но

най-вероятно - да.

Ако той се превърне в свръхинтелект,

просто ще бъде още един инструмент и тогава опасността няма да идва от него, а

от хората,

които го използват.

Но ако развие някога...

не знам дали е възможно и

дали ще се случи по времето на нашия живот,

просто не знам как са нещата и никой не знае.

Но ако някога развие самосъзнание,

това ще означава,

че той ще бъде същност,

която е с несравнимо по-висок интелект от човешкия и със собствени намерения,

със собствени предпочитания,

със собствени емоции.

А може би и избори.

Естествено,

че и избори.

Имаш ли намерения,

имаш ли желание,

имаш и избори и поведение.

А в този смисъл смятам,

че отново и в двата случай решението е едно и също.

Да развием отношенията си и мисленето си.

Ако изкуствен интелект развие самосъзнание и е способен да създава отношения,

тогава ние може да комуникираме с него през отношенията,

които имаме,

не през интелекта.

И ако трябва да работим с него и да го манипулираме,

можем да го направим само през емоциите,

а не през интелекта.

Ти каза,

че се отдаличаваме все повече

още далеч преди той да се появи на белия кон на нашето изживяване

като помощно средство,

спасител или кой както го вижда.

Как можем да трансформираме това отдаличаване в сближаване?

Защото хубаво,

живеем все по-лесно,

не ходим да перам като нашите баби на реката,

например.

Цялото домакинство или цялата ни работа,

която и каквато и да е,

става с все по-малко физическо натоварване,

но ние се отдаличаваме и от себе си,

не само от другите.

Как да се завърнем?

Процесът на алиенация,

на отчуждаване на хората и от другите започва в момента,

в който вече живеем в по-големи общности от племена.

тоест

извън племенното живеене започваме да се отдаличаваме, просто защото в

една по-голяма общност човек има условията да развива и пороците си и нещастието си.

В една общност, в която ти си значим за всеки друг като в едно племе

или малко село, тогава твоето състояние е от значение за всеки член

от тази общност, от племето.

И тогава, ако ти се чувстваш зле, ако си болен или нещастен, всеки ще дойде

да ти обърне внимание, защото това засяга и тях.

Те го усещат чисто физически в ежедневно си

така нататък.

Ти си фактор в това.

Ако в същото време ти започнеш да проявяваш порока си и да бъдеш проблем,

ти си проблем за всеки там и тогава те те санкционират. Аз смятам,

че трябва да има изгнание като наказание и днес.

В смисъл,

мисля,

че това е най-правилното нещо.

Ако някой не спазва законите и не му харесва,

окей,

взимаш му гражданство и той си тръгва.

Да живее където иска.

Въпросът е,

че в момента,

в който ние сме в по-голяма анонимна среда,

тогава първо,

че нашите проблеми не са адресирани,

тъй като знаеш,

в големия град може да умираш на улица и да те прескачат хората.

От друга страна е много по-лесно,

да,

анонимно,

да развиваш и пороците,

които имаш и проблемите.

Така,

че тази алиенация,

това отчуждаване, започва още от тогава.

Имаше един полски афорист - Станислав Ежилец,

той има една книга,

"Невчесани мисли"

и там пише,

че е научно доказано,

че Вселената се разширява,

което означава,

че хората се отдалечаваме взаимно един от друг.

Така че този процес на отчуждаване,

на глобализиране в момента просто експоненциално се засилва заради технологите.

Историята на човечеството е да избира винаги по-лесното.

Това е историята на човечеството.

По-лесно е да не ходиш на реката да переш,

по-лесно е да имаш пералня и това няма да се върне назад.

По същия начин е по-лесно да говориш с човека,

ако не излезеш от вкъщи.

Но какъв е смисълът?

Какъв е смисълът,

ако сме толкова нещастни и толкова затворени?

Има хора,

които предпочитат да общуват с изкуствен интелект,

а не със своите близки или с човека до себе си.

Това ще става все по-неизбежно,

за съжаление.

На мен това не ми харесва.

И на мен не ми харесва,

но светът не се интересува от това какво ни харесва.

Това ще се случва.

По същия начин,

както ние чувстваме много щастие в един момент,

като говорим по телефона.

Нашите баби не са си се представяли да говорят по телефона,

нали?

Те или си пращат писма.

Или се срещат на живо.

Тоест,

за мен отчуждаването е

откъсването от племето,

нали,

в общия смисъл,

от тази

общност,

в която всеки има значение за всеки друг.

Всъщност основата на проблемите е нещастието на човека.

Но с развитието на технологиите,

да кажем,

индустриализацията,

ние имаме все повече и повече начини за упойка на това нещастие.

Тоест,

ние в момента,

според мен в една голяма степен,

живеем, упоявайки нещастието си.

Какъв е смисълът да...

Някои хора го упояват с алкохол...

Какъв е смисълът да живеем тогава?

Кажи ми,

какъв е смисълът,

след като ние сме перманентно нещастни,

неудовлетворени,

голяма част от хората просто живеят,

мерейки с това,

какво имат другите или къде са отишли и това им става цел.

И всъщност,

какъв е смисълът на такъв живот?

Смисълът е това, каквото ти му предадеш. Смисълът на всеки живот е смисъл,

който ти му предадеш.

Той няма общ абстрактен смисъл.

Единственият смисъл е смисълът на биологичния живот,

да продължаваме да предаваме информацията.

Това е единственото нещо.

След като се раздели,

духът къде е в цялото това нещо?

Духът е навсякъде и хората не могат да се развиват духовно,

защото духът не се развива.

Той е винаги еднакво навсякъде.

Ако беше казал,

че Бог е навсякъде,

или го няма никъде?

Като казваш думата "Бог",

сега ще задам един въпрос,

който много държа да задам.

Само него си бях заложила в съзнанието

да не забравя да те попитам,

защото в нашия разговор няма сценарий.

Просто извадих тук някакви биографични данни,

дълги

като телефонен указател, за теб,

но решихме,

че няма да говорим за тях, а

който иска,

ще напише името "Иво Виличков" в Гугъл и

ще разбере всичко.

Защо все повече в днешното ежедневие говорим за това колко можем да бъдем над нещата

и да се извесим, а някак си Бог го няма?

Какво се е случило?

Чисто психологически.

Аз не го забелязвам така.

Има страшно много приказки за Бога.

Според мен е пак същото.

Някои хора изобщо забравят да говорят за това,

някои хора го използват точно като дъвка,

тоест,

не им излиза от устата.

Дъвка за балончета направо.

Надуват големи балони с тази дъвка.

Така че мисля,

че ние сме загубили темата,

а усещането за принадлежност към всичко.

Ние сме загубили до някъде,

според мен,

усещането си за философия.

Обикновеният човек на село може да не е чел нито една книга.

Може да е бил неграмотен,

но той има усещане за философия

и тя е била през ежедневието,

през работа,

която е вършил,

през природата.

Смятам,

че откъсването ни от природата ни деформира страшно много.

За мен откъсването от природата почти сигурно означава откъсване от естетиката,

от естествената естетика.

Жена ми казва,

че огромна причина за това

хората да са лоши, е

липсата на красота.

Така че,

аз съм съгласен.

Защото в момента,

в който ние сме откъснати от красотата,

от хармонията,

ние се чувстваме зле и започваме да деформираме и поведението си,

и всичко друго.

Смятам,

че сред природата човекът може да бъде свързан философски със света.

В момента,

в който ние се откъсваме,

нарушаваме тази естествена естетика.

Нарушаваме отношенията,

защото отношенията е етика.

Те са естетика на поведението.

Етиката е естетика на отношенията.

Така че,

ако човек е в това усещане за естественост,

за природност,

точно за естественост,

може би,

тогава той няма нужда дори да мисли за Бог.

Няма нужда да говори за него, защото няма да го забрави.

Ще има усещането,

като че ли е дете.

Няма дете,

което да си издава въпроса "Какъв е смисълът на живота".

Така е.

Нито се опитва да бъде духовно.

Извинявай,

че те провокирам за всички тези въпроси,

но аз мисля,

че трябва да чуем какво мислиш точно по тези казуси.

Защото те са камъчета,

които ръбят в обувките на много от нас.

Смятам,

че аз имам точно нулеви претенции,

това,

което казвам,

да е така,

но ти си в моят дом,

говориме си и

това са наистина нещата,

които мисля.

Може да са верни,

може да не са верни,

но аз не мога да кажа нещо,

което не мисля.

Аз това мисля.

Даже или се объркам,

може би след години ще кажа "Не, това,

което съм казвал не е верно".

Може и така да е,

не знам. Например,

ти сега ми даваш един отговор на въпрос,

който винаги съм се чудила,

дали това е нормално.

Нали,

кога аз не съм се чувствала щастлива,

и като отида сред природата,

особено когато съм на палатка,

ако стана там за ден-два или седмица,

се чувствам напълно щастлива и нямам нужда от никой,

от нищо.

Просто съм щастлива,

без да мога да го обясня.

И това е всичко.

И си казвам:

"Аз нормална ли съм?

Как може съм толкова щастлива,

само защото съм в гората или съм в планината.

Независимо колко време съм там,

с кого съм,

просто само,

че съм там ме прави щастлива.

И си казвам,

че

ако говорим за минал живот,

сигурно съм била животно в предишния си живот,

след като като видя една зелена гора,

или пък трева,

или пък планини,

това ми е достатъчно.

И хората сме животни.

Ха-ха-ха!

Искам да знам какви възвишени неща,

говорят,

правят.

Аз отивам в планината и съм щастлива,

не медитирам,

не правя нищо

кой знае какво,

просто съм там и съм щастлива.

Медитация е да запазиш стабилно и устойчиво вътрешно състояние,

независимо от дейността,

която вършиш.

Това е медитация.

Аз имах,

и все още имам,

имам един приятел,

тибетец,

Чумба,

.

Той е израснал в тибетски монастири,

тибетски монахи,

той разказва и показва дихателна практика от много години.

И си говорихме, че

той наистина е израснал в традицията на медитацията в тези монастири.

И...

беше тук.

Два пъти,

три,

не помня колко пъти беше.

И когато си говорихме,

когато той разказваше за дихателната практика на един приятел,

казва, че

не знае какво е медитация.

Казва, че

ако стоиш със скръстени ръце и крака,

ти не медитираш.

Ти стоиш със скръстени ръце и крака

и това е единственото, което правиш.

Ако правиш дихателно упражнение,

ти пак не медитираш.

Ти правиш дихателно упражнение.

А за мен,

казва,

медитация е това стояние,

което изпитвам,

независимо какво правя.

Аз си мислех същото,

затова резонира с мен.

"Медитация" означава да запазиш стабилно вътрешно състояние,

независимо от това какво се случва около теб.

Това е като метафората,

че си мостът над реката.

В смисъл,

мост над реката.

Отдолу всичко минава,

всичко се движи,

бушува,

има вълнички,

водовъртежи,

всякакви такива неща,

но ти стоиш като мост отгоре и само наблюдаваш.

Упражнявал ли си се в това или просто го можеш?

Аз не знам дали го мога.

В смисъл,

чувствам се добре.

Но да,

в младостта и в детството си,

защото интересите ми са от детска възраст

към тези неща.

Каквото може, съм го правил,

да ти кажа честно.

И то много отдадено.

А случва ли....

Но не мисля,

че това е изиграло някаква роля,

това не е въпрос на научаване.

Мисля,

че е по-скоро въпрос на пробване на различни неща,

за да разбереш по-скоро кои не работят,

а не кои работят.

А какви са чудесата в твоя живот?

Това,

че имам прекрасно семейство,

което за мен е чудо.

Ако си погледна живота сега,

както и всичко, което се е случвало назад във времето,

смятам,

че това е чудо,

което се опитам да заслужа непрекъснато.

Колко прекрасно звучи това!

Не,

така го чувствам.

Да,

дано го чуят повече хора,

на които съдбата

или Господ им е дал шанс да имат семейство.

Аз си знам слабостите и

лошите качества

за това се опитвам да го заслужавам.

Говорихме си преди да започне нашия разговор за миналото и за бъдещето.

И ти ми каза,

че нашето съзнание не може да живее в настоящето,

защото има четвърт секунда

ли каза?

Това е чисто технически.

Нашето съзнание играе ролята на антивирусната програма,

тоест

всяка информация,

която стигне,

трябва да може да я провери,

да я допусне или да не я допуска.

Или да я коригира,

или да я критикува,

без значение.

Или да вземе решения.

Нашето подсъзнание е това,

което възприема света непрекъснато,

нон-стоп.

Точно за популярност така ще говорим,

че условно нашето ляво полукълбо обработва предимно съзнателните

процеси и когато нещо се случи...

нека го кажем по-просто -

нашето ляво полукълбо закъснява с половин секунда от работата на дясното.

Четвърта секунда горе-долу.

Когато нещо се случи,

ние го преживяваме на момента на секундата,

но го осъзнаваме четвърт секунда по-късно.

Заради този забавен процес на антивирусната на съзнанието.

Тоест,

ако отвориш един сайт без антивирусна програма в интернет,

той ще го отвори веднага.

Ако го отвориш с антивирусна,

ще го забави четвърта секунда,

за да може да провери информацията.

Така че това,

което ние осъзнаваме,

винаги е миналото четвърта секунда назад.

Затова ли емоциите и мислите ни понякога трудно правят мост в настоящето?

Емоциите и мислите се бият; те се борят.

Много често нашите мисли или съзнанието ни има функцията да дава

оправдания на нашите емоции.

Ние сме като тази метафора за нашата психика.

Тоест,

имаме подсъзнание,

което е подводната част от айсбърга и съзнание,

което е над водата.

Айсбъргът се движи от подводната част,

не от тази,

която е над нея.

Така че,

ние се движим от нашите емоции,

нашите чувства,

нашите преживявания,

желания,

страхове,

въобще всичко.

Нашето съзнание,

това,

което прави най-често,

е да намира оправдания,

оправдателна форма,

приемлива форма на тези емоции.

Чувствам се така,

защото искам това,

защото...

Какъв е изборът на Иво Виличков?

Защото канала ни се казва

"Аз избрах..." и винаги всеки,

с който имам шанса да разговарям,

за което още веднъж ще благодаря и от името на всички,

които са с нас,

задавам този въпрос.

Какъв е избора ти?

Изборът ми е да живея тук,

на това място,

в това семейство,

да мога да посрещам хора,

с които имаме общи теми.

Ако мога някога да бъда от полза с нещо,

ще се радвам.

Това ми е избор.

А какво е твоето послание към хората?

Да не звучи така,

като...

как да кажа,

като опаковка,

но...

Да,

не знам.

Трудно ми е да кажа.

Какво би казал Иво на хората?

Човекът,

който е толкова естествен.

Да.

Че най-важни са хората,

които са в ежедневието ти и там,

в отношенията с тях се крие щастието.

Това е моето виждане и мислене.

Не знам за вас,

скъпи приятелина

канала "Аз избрах...",

но...

Мен дали съзнателно или подсъзнателно,

защото не съм имала претенции,

че знам или че мога

каквото и да било,

ме е водил стремежа към нормалността.

В днешния разговор с Иво Величков просто имах усещането, че бях удома.

Чувствах се толкова нормална и толкова обикновена,

колкото съм и искам да бъда,

защото лично за мен в това седи цялата магия на живота.

Да бъдем себе си. Можем да разговаряме и да питам всякакви неща,

дори с риск да се изложа пред един титан на знанието,

какъвто е този човек

с цялата си скромност,

светещ като фар за хора като мен,

които вярват в това

и че е възможно в 21-и век,

когато не заливат с цялата тази информация,

без да слагам епитети на нея,

да има път.

И в този път да срещаш хора като него.

Но той не е сам.

Огледайте се,

приятели.

Насякъде има хора като него,

които си стоят на тяхното място и работят на нивата,

на която съдбата,

Бог или провидението ги е пратило в името на това да бъдат полезни не само на себе си,

но и на тези около тях с всичко онова,

което са видели,

преживели,

прочели,

практикували,

и сподили в пътя на живота,

който е толкова кратък.

Има смисъл,

ако сме тук и сега.

Ние, тук и сега сме в Асеновград,

в дома на Иво Величков,

където той,

без да ни познава,

отвори своята врата.

Неговата прекрасна съпруга е направила прекрасен сладкиш,

който ще опитаме сега с оператора.

Ще пием една хубава,

истинска вода от неговия извор.

В буквалният смисъл на думата,

защото той има изворна вода.

Но аз му благодаря от цялото си сърце и душа,

че той ни сподели другия си извор - този на своето знание,

на своята енергия,

на своето време.

Без да смята кои сме,

без да смята колко време му отнехме,

защото май беше повече,

отколкото времето,

което очакваше.

И аз накрая ще го попитам едно единствено нещо: вярваш ли Бога?

Вярвам, да.

Вярвам.

Може би не по този класически религиозен начин, но да.

Докато има хора като него,

има надежда.

А надеждата е път към вярата.

Бъдете здрави и ви благодаря,

че сме заедно.

Надявам се,

че може би,

ако е рекъл Господ,

този разговор може да има продължение в друго време и на друго място.